Певческа и артистична дейност

>Кариерата на всеки артист започва от първия концерт и първата роля. Неговото творческо „горене“ отразява и пречупва условията на епохата.

През 1910 г. Ст. Македонски е в състава на частната опера „С.И.Зимин“, по-късно филиал на Московския Болшой театър. Има договор за три години.За след това, води разговори за сключването на друг договар с операта в Тифлис. В този момент от София идва писмо, което приканва родолюбивите българи в чужбина да подкрепят Оперна дружба и оперното дело в България. (НА при Бан; фонд 210 к оп.1.ае 4 л.20).

Изборът на Македонски следва повика на сърцето, съпричастно към идеала за българска опера. Емоцията омаловажава реалността - сигурни ангажименти тук, в Русия; сигурно заплащане; публика, която боготвори артиста; участията в концерти, нови роли и най-важното – пълна подкрепа от ценителите на изкуството.

София го посреща с „делото на радетелите“, на които липсват финанси и условия за работа. Музикалният живот е съсредоточен във Военния клуб и салона на „Славянска беседа“. Организират се утра и концерти с благотворителна цел. Още с идването си Македонски взима участие в такъв концерт за в полза на дружеството за борба с туберкулозата. С него участва и Панайот Димитров (Отето). Събитието отбелязва във в-к „Балканска трибуна“ ( 8-ми юли 1910 г.) К.Михайлов – Стоян, авторитет сред оперните радетели, така: „И двамата ни дават голяма надежда, че българската опера в скоро време ще има в тяхното лице добри и видни изпълнители. Те имат онова, което се цени у оперните певци т.е. добри ноти във високия регистър. Особено се похвали с тях г-н Македонски, който във високия регистър и фразирува, и пее – и солидно, и експресивно.“

Първата поставена опера е «Камен и Цена», по музика и либрето на Ив. Иванов и В. Кауцки. Написана по Вазовата «Грамада», тя се приема възторжено от публиката. В-к Камбана (07.01.1911 г.) пише:

“Г-н Македонски в ролята на Камен. Той има един хубав и сочен тенор, който изпъква с всичката плътност в горните регистри. Познаваме г-н Македонски като отличен концертен певец, който винаги е обирал лаврите на столичната концертна сцена, но оная вечер той изпъкна и като оперен певец, способен да преживява и в същото време да предава драматичните моменти в ролята си.”

«Борислав» от маестро Г. Атанасов е втората премиера. За нея в-к «Балканска трибуна» (13.03.1911 г.) отбелязва:
“Г-н Македонски в ролята на кир Тодора още веднъж дойде да докаже своя артистичен талант. Покрай хубавите си гласови данни той притежава и драматически способности, които силно увеличават цената на неговата игра."

През лятото Оперна дружба тръгва на турне из страната. Приемът е изключително радушен. Артистите са обнадеждени. Но останалите в София колеги решават да се отделят и самостоятелно да подготвят и изнесат „Свадбата на Фигаро“. Атмосферата започва да се нажежава и от неизплащане на заплати, от дребнави противоречия и вмъкващ се между радетелите субективизъм. Творческата работа на “Оперна дружба” замира.

Македонски е разочарован от ставащото и заминава за Париж на специализация при проф. Решьо, вокален педагог. С негова помощ навлиза във френския оперен репертуар. Свободното време посвещава на Гран Опера, Опера Комик и спектаклите в Театр дьо ла Гете, където на сцената играят Сара Бернар и Режан. В Париж среща Елеонора Расс, с която се е запознал в София на концерт във Военния клуб. Тук тя следва литература в Сорбоната. Любовта им край Сена се разгаря с още по-голяма сила и двамата сключват брак.

За втори път в Париж, Ст. Македонски осъзнава реалната разлика в отношението към операта, нейните изпълнителите и самата им работа. Мястото на музикалната култура в живота на обществото не се оспорва и не се правят опити да бъде заместена с нещо друго. В писмо до Ив. Вульпе, той споделя своите мисли и отговорността, която вече има към семейството си. Пише му, че подновява договора си с операта „Зимин“ и заминава за Москва.

Отговорът на Вульпе е тревожен и драматичен:
“На кого ни оставяш, Стьопа?!” Как да спре този млад и амбициозен певец да гради своята кариера? Как да го върне към мизерните условия и несигурността на родната опера, която е “свят от мечтатели”?! Без неговия глас, игра и творческо дръзновение, на Оперна дружба ще бъдат необходими десетилетия да се измъкне от безизходицата си в момента. Отговорът е „Ти ме победи, тръгвам за София.“

Днес трудно бихме разбрали направения избор. На везните са сложени блестяща кариера на европейските сцени и родолюбивото, почти възрожденско, начинание на група ентусиасти.

“Труден бе моят сценичен и житейски път” – споделя години по-късно Македонски с журналиста П.Тихолов.- “Но родната сцена, на която раздадох себе си, винаги ми бе скъпа.Тя ми поднасяше много радости сред грубата и жестока наша действителност, в която работех с ентусиазъм. Трънлив, но славен път изминахме на българската сцена ние, по-старите оперни артисти. С чувство на умиление и възхищение си спомням онова време на идеализъм и саможертва, когато изкуството за нас беше всичко.“

Връщайки се в София, Македонски започва усилена работа за реализация на оперите “Кармен” , “Самсон и Далила” и „Кавалерия рустикана“ (1912 г.). Постъпва на заплата като драматичен артист в Народния театър (1912-1913) и участва в “Свадбата на Кречински” от А.Сухово-Кобилин. Разгръща активна

Концертна дейност между двете войни и след тях.

За изпълнението на Македонски на концерт в „Славянска беседа“ в-к „Воля“ (12.11.1913 г.) пише:
“Прочутата ария из Тоска бе изпълнена с такава чистота и тъй сигурно, че на най-опасните места слушателят се осмеляваше да мисли за Карузо. Насладата от пението на г-н Македонски се допълва от важни зрителни впечатления. Едно великолепно владеене на скулптурната класическа снага на певеца, който не прави ни едно непотребно движение. Строгото му изкуство напълно хармонира на оная удивителна дисциплина, която налага печат на цялата фигура на г.Македонски и на сериозното му, почти строго лице, лишено от усмивката на любострастието, което прави суетните хора тъй отвратителни!”

В-к „Мир» (19.12.1913 г.),“Травията”
“Г-н Ст.Македонски, (Алфред), този единствен, силен, висок и приятен тенор у нас, изигра много добре своята роля; роля на човек, който обича с всичкия пламък на душата си и всичката страстност на своите млади години. Особено силно впечатление направи арията му във второ действие, в което сящаш трептеше самото щастие, що любовта му е дала!”

В-к «Единство» (28.3.1915 г.) «Травията на сцената» от Борис Николаев».
“За г-н Македонски имаме много, много да пишеме. Той е единствения ни артист с темперамент и голяма музикална култура. Г-н Македонски се издига над всички наши артисти и по глас, и по игра, и разбиране. Той указва влияние върху всички”

В-е „Художествена седмица» (10.6.1915 г.)
“Г-н Македонски влага в играта си такова дълбоко преживяване и такава патетична сила, че просто ни поразява с богатството на своя темперамент. Разкошната партия той изпълни с голяма точност, внасяйки дълбоко чувство във всеки тон. Особено ариозото “Смей се, палячо” бе изпълнено неподражаемо.”

В-к «Народни права» (5.2.1916 г.)
“ Г-н.Ст.Македонски, както винаги на естрадата, и на сцената обра лаврите, пожъна бурни аплодисменти. Той ни даде безукоризнено хубаво изпълнение на пълната с лиризъм ария на Раул. Особено силно впечатление направи с народните песни!”

Ст.Македонски изнася по собствена инициатива и съдействие на военното командване благотворителни концерти на самата фронтова линия. Самият той е доброволец в Македонското опълчение.

През 1916 г. Министерство на просвещението го изпраща на специализация в Германия и за установяване на културни връзки със страната. Програмата за престоя от една година включва работа с режисьора Макс Райнхард (реформатор в изкуството, въвел реализма), присъствие на всички солови, ансамблови и генерални репетиции, запознаване с оперната библиотека, с помощните ателиета и оперния гардероб, който наброява 500 000 костюма. Скицира декори и костюми от операта “Лоенгрин”. Във вокално отношение работи върху Вагнеровия репертуар с проф. Ернесто Марини.

Първата покана получава от Кралската опера, за участие в традиционния концерт в полза на бедните германски артисти и войнишки семейства. Следват участия в оперите “Аида”, “Кармен” и “Травиата”; благотворителни концерти; гастроли в оперите на Висбаден, Мюнхен, Франкфурт, Хановер и Шарлотенбург.

Немската Критика

отбелязва изявите на българския тенор и артист Ст. Македонски.

Хановер, 10.03.1917; “Аида”; д-р Херман Детмер -
“Още в самото начало на операта у нас се получи двойно впечатление, че в лицето на българския гост ний сме длъжни да признаем артист с висока интелигентност. Неговият глас има приятен лирически отенък – мек е и благороден, и напълно отговаря на героическата страна на тази роля. При пълен състав на оркестъра, гласът на артиста цареше над него, без нито в един случай да форсира. С голяма умелост в дуета с г-жа Каппел, той интерпретираше трогателно душевното настроение с окраската на своя тембър. Отличната външност, благородната осанка и жестове, увеличаваха постоянно впечатлението. В края на представлението овациите бяха безконечни. Даже и тогава, когато вече бе спусната желязната завеса – все нови и нови бурни аплодисменти извикваха артиста.

Куриер, 31.03.1917 г., «Кармен» -
“Второто гостуване на българския оперен певец Ст.Македонски оправда напълно големите очаквания, които можехме да храним след «Аида». Радваше ни неговия красив и силно звучащ глас... Бе поразително. Разтящата от акт в акт гореща страстност благотворно влияеше върху пението. Ефекта беше много голям, когато певеца от високото “бемол” премина към следващата фраза, но и тук, както и на всякъде, без затруднение – всичко напълно естествено. При извънредно големия успех, артиста ни трогна със своето скромно държание, когато благодареше на бурните аплодисменти.”

Анцайгер,31.03.1917 г., “Кармен” -
“ В Кармен, българският оперен артист засили още повече отличното впечатление, което беше оставил като Радамес ...Гласът е издържлив и всеки тон е кръгъл и мек като кадифе; от тази хубост, с която се отличават белкантовите певци. Арията на ”розата” във втори акт е образец на красиво изпълнение по отношение на пеенето. Това, което обаче закова вниманието на слушателите ( в този случай по-добре казано на зрителите) беше постоянно растящото изпълнение, свързано с постоянно растящата драматичност. Тук артиста водеше всички фрази свободно, без обаче в нито един момент да се забележи художествено-музикалнто манкиране. Разпрата с Кармен в сцената на контрабандистите и в сцената при цирка беше толкова пропита от истински темперамент и от страстност, че всичко се забравяше.”

Хановер, 21.04.1917 г., Концерт в полза на германската флота -
“....Като солист взе участие г-н Ст.Македонски, с когото се запознахме и научихме да ценим и уважаваме на Кралската сцена, като Радамес и дон Хозе... Бяха изпълнени голямата ария от Евгений Онегин – Чайковски и на немски език романсите от Рихард Щраус и Григ – «Breit über mein Haupt“ и «Ich liebe dich“, които изтръгнаха бурни възторзи. Но най-сполучлива бе предадена, в артистично отношение, арията ”Смей се палячо” – може би защото тук неговия темперамент можа да се развие в голяма свобода и сила.”

Кобургер-Цайтунг, 10.05.1917 г., Кармен -
“ Той има една съвършенна музикална сигурност, подкрепена от владеене на всички средства, при това с едно изтънчено декламаторство при този труден, но все пак благозвучен, език. Даденото от българския артист се свежда към едно велико артистично дело.”

В ролята на Радамес от „Аида“ (на 4-ти май 1917 г.), в Щатсопера го вижда Алфин Нойс, директор на кино студията УФА и самият той драматичен артист. Възхитен от вдъхновената игра, той го кани на пробни снимки. Оказва се, че филмовото изкуство се отдава на Стефан Македонски и Нойс му възлага участие във филм. На 10-ти май 1917 г. Ст. Македонски тържествено е удостоен с титлата “КАМЕРЗЕНГЕР” от херцога на Кобург - първият българин, носител на тази почетна, за времето си, титла. След години, той споделя за тези събития: “Аз смятах гостуването си в Германия за успешно завършено и затова не исках да рискувам здравето си. Отказах на всички предложения за участия в опери, концерти и във филма. Предпочетох да се завърна в родината си преди изтичането на командировката ми!” .

Вече на българска земя, Македонски не се отдава на почивка. Отива директно на Южнив фронт - Вардар, Дур Кале Тепе, Дойран. На бойната линия изнася концерти за Кавалерийската дивизия, за Македонската дивизия. В София изнася концерти в полза на д-во „Състрадание“, в подкрепа питомците на сиропиталище Битоля, за Славянското д-во, за набиране на средства за населението от Дойран и Гевгели; за бедните семейства в Севлиево и Габрово; за Червения кръст в Одрин. В знак на признателност, получава сервиз, изработен изцяло от неприятелски снаряди и личната благодарност на ген.Вазов.

Борбата за утвърждаване на Оперна дръжба приключва в 1921 г., когато тя е официално приравнена по статут с Народния театър. Това на практика означава, че артистите и техническия персонал, които работят за нея, най-после получават правото за пенсия за времето от 1908 г. до настоящия момент. За в-к „Комедия“ (бр.118, 1928 г.) Стоян Омарчевски пише: “В качеството ми на министър на народното просвещение през 1920 г., подтикван от артиста в Оперната дружба г-н Стефан Македонски, аз проучих основно условията, при които операта бе работила до това време и се натъкнах на печалното заключение, че нашата държава, респективно Министерството на народното просвещение, не е дала всичко, каквото може да даде, за да поощри правилния и истински развой на Операта въобще. Взех решение, щото Операта да бъде поставена със закон на ония равни начала, на каквито бе поставен Народният театър (драмата) дотогава.”

Двата бенефиса, организирани през 1922 г.(7-ми април) в Народния театър и през 1924 г. (7-ми ноември) в Свободен театър, където Опера и Драма изнасят своите представления след пожара в Народния театър; тържествено отбелязаната двадесетгодишната непрекъсната артистична (оперна и концертна) дейност през 1927 г., организирана от нарочен Юбилеен комитет, връчения Сребърен медал за наука, изкуство и култура – всичко това изразява заслуженото и искренно признание на цялото общество за приноса на Ст. Македонски и за неговата роля в развитието на музикалната култура в България.

“Заслугите на юбиляра към оперното дело са от такова значение, че нашата опера с гордост може да се каже, не би достигнала до цъфтящото състояние, в което е днес, ако не бяха гигантските усилия на неколцина ентусиазирани дейци, между които като мощен стълб стои вече двадесет години Стефан Македонски.”

За своя юбилей Македонски получава повече от 700 телеграми – от царя Отец от остров Мадейра, от общинските театри на Плевен и Пловдив, от Кооперативен театър - София; от читалища, културни институти, частни лица. Тържеството се превръща в светъл празник за самата Народна опера. Пред в-к „Комедия“ от 11 януари 1928 г. юбилярът благодари за вниманието и обичта на публиката като добавя:” От моята двадесетгодишна дейност имам само разбити нерви, болно сърце, големи задължения, малко радости и много, много огорчения.”

За развитието на Операта, годината 1929-та е преломна. Артисти от Драмата - Кр. Сарафов, Сава Огнянов и Стоян Бъчваров, решават да обявяват обща стачка в знак на протест срещу порядките в Народната опера, срещу формиране на нейната политика от хора без музикално образование, срещу безкруполното отношение, користолюбие и опитите за промяна в статута на институцията - връщане към частно-концесионната форма от преди 1921 г. Инициаторите поканват и колегите от оперния отдел да се присъедини към тях. Премиерът на Народната опера, Ст. Македонски, в знак на съпричастие също подава оставка. След него и останалите артисти и служители.

Разглеждането на оставките се протака. Идва обсъждането на Бюджет 1931/1932 г. Бюджетната комисия е против увеличаване на субсидията за Народния театър и опера. Причината? – „.. някои слабости , излишни работи и дефекти...“

Ст. Македонски е възстановен като артист и режисьор в Операта със Заповед № 4380/11.10.1933 г. Министерство на просвещението му поставя за задача да обучава младите артисти в сценично изкуство. Започва се подготовка на операта „Заза“ от Леонкавало. Ръководството одобрява свършената работа, но за следващата, 1934, година, когато в бюджета на Народната опера има предвидено място за режисьор, назначава друго лице и отхвърля молбата на Македонски да го преназначи , но вече със заплата. На 5-ти декември 1935 г. Ст. Македонски пише до м-ра на народното просвещение ген.о.з. Михаил Йовов следното:

„ Вам Ви е известна, господин министре, моята дейност за развитието на Народната опера. Като един от нейните основатели, аз служих честно и безкористно цели 26 години, фанатизирано предан на делото. Днес обаче, след една близо 30 годишна театрална дейност, подготвяйки себе си тук и в чужбина за една зряла режисьорско-педагогическа дейност, след всичките заслуги, които имам към делото на българската опера, на мен се отказа да бъда нейн труженик.”

Македонски се насочва към режисьорска дейност в Общинската опера на Ст.Загора, приема поканата на Общинския съвет на Варна да стане артистичен директор и художествен ръководител на Общинския Театър – Опера. Със сцената и своята активна певческа дейност се сбогува през 1936 г.

Последното му излизане на сцена е в ролята на Жермон от “Травиата” на Дж. Верди. Спектакълът е посветен на цялостната, 45 годишна творческа дейност на Ст. Македонски като певец, артист, режисьор и педагог. Получава Златен медал за наука и изкуство, званието „народен артист“ и почетен знак 1-ва степен на Столицата София.