За Епохата

Епохата след Освобождението на България е наситена от събития и емоции.

Еуфория от свободата, развитие и изграждане на институции от нулата, очаквания за реалността и самата реалност.

Събитията минават през управлението на княз Александър Батенберг, идването на принц Фердинанд Сакс Кобург-Гота и противоречията между „фили“ и „фоби“.

Българските музикални дейци, които са получили образование или са работили в чужбина до момента, започват да се завръщат. Едни от запад, други – от изток, но с желание да останат в България за постоянно. Някои преследват смела мечта – създаване на българска опера. Сред тях са К.Михайлов – Стоян (тенор), Иван Славков (тенор), Драгомир Казаков (баритон), Иван Вульпе (бас), Ангел Букурещлиев (пияно и композиция). Навсякъде се усеща културен кипеж. Самодейност, наченки на театрална и концертна дейност; формират се музикални групи, изнасят се представления. Пленени от магията на изкуството, в края на работния ден, учители, служители, военни и младежи продължават с музикални и театрални занимания.

Пристига оперната трупа на Енрико Масини. Представленията минават навсякъде с успех. Оказаният радушен прием от населението е сигнал за назрялата вече нужда от подобна културна дейност. Започва активно изнасяне на концерти с арии от опери. Правят се опити за поставяне и на цели сцени. На такъв един концерт сред публиката са „министър - председателя Стефан Стамболов, министъра на просветата Г. Живков и началника на културното отделение при Просветното министерство д-р Ив. Д. Шишманов“ [1]. Започва спор време ли е у нас да има опера.

През 1888 г. се формира театър „Основа“ като Нова Пловдивска драматична трупа [1], която на мястото на днешния Народен театър прави собствена театрална сцена от дъски. След две години тя се обединява със Столична драматично – оперна трупа, чийто директор е Драгомир Казаков, считан за първия идеолог на оперното дело в България. В „Материали по историята на Народния театър и опера“ той (Драгомир Казаков) отбелязва, че в България липсват подготвени певци и тяхното място се заема от чужденци. В трупата идват Хенрих Визнер (чех, капелмайстор) за диригент, а аташето при Австро-Унгарската легация в София – В.Г. Бошкович от Босна се ангажира с теноровите партии. Поканени са от Прага Хашек (бас), Олга Добшова (сопрано) и Кратохвилова (алт). Драгомир Казаков започва борба за отпускане на държавна субсидия и имуществен инвентар. Въпросът стига до Народното събрание, което взима решение оперната група да бъде включена в отпуснатата вече субсидия за драматичния театър в размер на 20,000 лв. Подялбата е в ущърб на оперната група и месечно на изпълнител се разпределят едва по 300 лв.

Обществото нарича операта “величествена придобивка”.

Оформят се два противоположни лагера. Един в подкрепа на оперното дело и получаване на помощ от държавата. Другият е против операта „сега“. Сред противниците са Ив. Вазов, Конст. Величков, П.Славейков и П.Ю.Тодоров, който смята, че в България всичко е преждевременно. Подготвени българи за певци няма и за момента драматичната група е достатъчна. Най-крайните твърдят, че на „български опера не може да се изпълнява!“.

Идеята подкрепят Пею Яворов, Петко Наумов, Николай Николаев, председател на Музикалния съюз в България и К.Михайлов-Стоян, тенор от Имперската опера в Москва. Но без осигурено заплащане, изпълнителите напускат един след друг. Честата подмяна в състава на изпълнители е в полза на „противниците“ на оперното дело. Двете групи се разделят и оперната отива в „Славянска беседа“ . Заповед № 720 от 29.09.1892 г. (ДВ бр.228) прекратява дейността й от 1-ви октомври „понеже не е в първоначален пълен състав и не функционира редовно".

Публиката обаче харесва театралния свят и илюзията, която той създава. Радетелите за оперно дело в България продължават напред. Отдават провала си на самото време и „вътрешно - политическото раздразнение, което се отразява зле върху неулегналия по всички посоки обществен живот“. След почти 15 години затишие, на 2-ри юли 1907 г. Н. Николаев, П.Наумов, Ив. Вульпе и Х. Визнер подписват един протокол за Проект за уреждане на българска народна опера. С писмо към него се присъединява и К. Михайлов-Стоян, който е извън София. Подписалите документа взимат кредити и залагат каквото е възможно. Парите са необходими да се започне същинската работа.

На 10-ти август 1908 г. Никола Мушанов, министър на просвещението, кани на среща и изслушва Др. Казаков и Ив. Вульпе “какви са в същност възможностите за създаване на опера и да им каже от своя страна с какво би могла на първо време държавата да подкрепи тяхната инициатива.” След тази среща присъства лично на една от репетициите в Музикалното училище и силно впечатлен от видяното, узаконява искането на трупата да се нарича „Българска оперна дружба“. Княз Фердинанд също подкрепя делото финансово, ползвайки услугите на Добри Христов. П.Славейков, който подкрепя драматичната трупа, си подава оставката и на негово място идва Андрей Протич. Той отменя забраната да не се ползва Народния театър от Оперната трупа.

Министър Мушанов отпуска бюджет в размер на 25,000 лв.

Оперните изпълнители пеят на руски, музиката осигурява оркестъра на Военното у-ще, 6-ти пехотен полк с капелмайстор П. Стратиев. Започва „сезон“ 1910 - 1911 г. Поставя се първата българска опера „Камен и Цена“ по музика и либрето на Ив. Иванов.

Ролята на Камен изпълнява младият Стефан Македонски.

Завършил музикалното си образование в Москва при проф. Корси, той се е върнал в София като дипломиран оперен тенор и драматичен артист. Софийската публика го вижда за първи път при участията му в поредицата концерти, както и при появата на 5-ти ноември 1910 г. в операта „Фауст“ като заместник на К.Михайлов-Стоян, комуто става зле и той не успява да продължи спектакъла.

Македонски грабва сърцето на публиката.

Той пее на руски, има впечатляващо телосложение, омагьосва зрителите със своята сценична игра, а гласът му гали слуха и Душата. Започва нова епоха в историята на Оперна дръжба.